Литература За Мен

"Нека да постъпим разумно и да добавим 8-ми ден към седмицата, посветен само на четене." Лина Дънам

Световен ден на поезията и любимите български поети с голям принос към нея

Днес възхваляваме едно от най-прекрасните качества, което споделя цялото човечество – езиковото изразяване и въздействие.

Поезията дава възможност на всеки човек да покаже своята индивидуалност в мислите и чувствата си. Тя е опората на езиковата традиция, която се предава от поколение на поколение и дава възможност да надникнем в най-съкровените ценности на различните култури.

С честването на световния ден на поезията на 21-ви март, ЮНЕСКО признава уникалната възможност на поезията да улови творческия дух на човешкия ум.

Една от основните цели на този ден е да подкрепи лингвистичното разнообразие, посредством поетическото изразяване и да предостави възможност на застрашените езици да бъдат чути в техните общности.

Увлекателните творби на българските поети винаги са заемали важна роля в живота на хората. Умението им да описват всекидневието по най-въздействащия и приказен начин, ги прави особено ценни. Във всеки един момент човек може да открие вълшебно стихотворение, което да го мотивира или разчувства.

Нека прочетем някои от най-запомнящите се и любими стихотворения още веднъж.

“На Лора” – Пейо Яворов

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Защото аз съм птица устрелена:

на смърт е моята душа ранена,

на смърт ранена от любов…

Душата ми е стон. Душата ми е зов.

Кажете ми що значат среща и разлъка?

И ето аз ви думам: има ад и мъка —

и в мъката любов!

Миражите са близо, — пътя е далек.

Учудено засмяна жизнерадост

на неведение и алчна младост,

на знойна плът и призрак лек…

Миражите са близо, — пътя е далек:

защото тя стои в сияние пред мене,

стои, ала не чуе, кой зове и стене, —

тя — плът и призрак лек!

***

“Среща” – Пейо Яворов

Мене ми е странно – ето те пред мен,

мене ми е жадно – гледам те пленен,

мене ми е страшно – дишаш ти за мен, –

мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.

Викнал бих от болка – времето лети,

викнал бих от ужас – ще отминеш ти:

сън в съня е сбъднат – миг след миг лети,

няма да се върнат сбъднати мечти.

***

“Природата” – Иван Вазов

Когато си свобòдата

запазваше сърце ми,

аз влюбен бях в природата,

в картините ù големи,

в недрата ù чудесните

и миг я не забравях,

ти знаеш туй по песните,

в които я прославях.

И днес е тя чаровница

и мами ме към себе,

но беше ми любовница

до мойта среща с тебе.

***

“Аз искам да те помня все така” – Димчо Дебелянов

Аз искам да те помня все така:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми скръбен лик склонила.

Градът далече тръпне в мътен дим,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни сякаш по е свята,

защото трябва да се разделим.

В зори ще тръгна, ти в зори дойди

и донеси ми своя взор прощален –

да го припомня верен и печален

в часа, когато Тя ще победи!”

О, Морна, Морна, в буря скършен злак,

укрий молбите, вярвай – пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш пак!

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежи прилепите в мрака,

утеха сетна твойта немощ чака,

а в свойта вяра сам не вярвам аз.

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, поглед в тъмнината впила,

изгубила дори за сълзи сила. –

Аз искам да те помня все така…

***

“Мъгла” – Яна Язова

Днес облаците плуват

и вълци скитат по мъгла.

Загубената сврака писка,

но аз да пея бих могла.

И в тоя ден аз бих запяла

на сиротни деца с гласа;

че феята ни е завела

в гора от златни дървеса.

В бонбони къщици белеят,

в коприна куклите стоят.

И клетите деца се смеят,

дори да гледат се боят.

Сънуват ли ги заблудени? —

Със вълци свраки по мъгла…

А зад прозорците студени

да плача, да ридая бих могла.

Валери Петров и част от безценното наследство, което ни остави – стиховете му.

Българската поезия е оформена от прекрасни минали и съвременни писатели, които не бихме имали възможност да изброим в една статия. Намерете ги и прочетете техни творби, за да откриете една специфична и удовлетворяваща емоция. Една емоция, която Емили Дикенсън описва по следния начин –  „Ако чета книга и цялото ми тяло е студено и никой огън не може да го стопли, знам, че това е поезия. Ако се чувствам така, сякаш главата ми е отрязана, знам, че това е поезия”.

Източници: World Poetry Day – United Nations

 

Iveta Kraleva

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

Back to top