В българските стихове всеки един човек може да открие съкровището, за което цял живот мечтае – то ще го обогати неколкократно и ще му разкрие пътя към щастието, спокойствието, любовта – все безценни неща.
Нека прочетем и си припомним някои кратки и много омайни български стихотворения.
“Среща” – Пейо Яворов
Мене ми е странно – ето те пред мен,
мене ми е жадно – гледам те пленен,
мене ми е страшно – дишаш ти за мен, –
мене ми е тъмно, тъмно в ясен ден.
Викнал бих от болка – времето лети,
викнал бих от ужас – ще отминеш ти:
сън в съня е сбъднат – миг след миг лети,
няма да се върнат сбъднати мечти.
“Влак” – Петя Дубарова
Как искам да съм малък светъл влак,
по-пъстър от крилете на хвърчило.
Да чувствувам във светлия си бяг
че слънце в моя ритъм се е скрило.
Да бъде мойта гара слънчев знак,
от хиляди очи благословена.
Да бягам срещу вятъра, но пак
да върщам там мечтата си зелена.
Как искам да съм малък светъл влак.
Тогава бих посока подарила
на някого. Искри родени в бяг
от релсите. И свойта пъстра сила.
Защо не съм добър среднощен влак?!
Тогава аз на всеки бих раздала
завръщане. Но бих поела пак
по релсите на радостта си бяла.
“Есен” – Валери Петров
Ах, колко е хубаво! Листата са всички
сякаш от блокче за водни боички:
виж, ясенът, който цял в пламък червен е, се моли на бука: -Дай жълто на мене! –
а жълтият бук му отвръща: Съгласен,
но дай ми ти първо червено от ясен!
И толкоз са пъстри и шарени всички,
че няма в боичките толкоз панички,
какви ти панички! – езикът ни даже
не може с думи докрай да изкаже колко е хубаво! …
“Витоша” – Иван Вазов
Колчем на юг из прозорец погледна –
Витоша там в кръгозора застава:
символ на снажност и мощ всепобедна,
царствена, горда, незиблема, права.
Смей ли се, облак ли лоба ѝ завива,
румен ли вечер е той от зарите,
снежна ли мантия с бляск я залива –
сe ме плени, приковава очите.
Около всичко дребнаво и тясно –
мисли и хора, делата, сърцата:
чувство на сила полъхва ме прясно
само от Витоша там в небесата.
“Кой ще насити дребната ти жажда” – Христо Фотев
Красива – вълноломно устремена
пред скока си със чайката – звучи
и пей – вселената – която ражда
аквамарина в нейните очи!
Кой ще насити древната ти жажда?
Земя? Не питай, но повярвай ти
в часа когато извора се ражда
и към море – потока полети!
“В края на краищата литературата не се състои само от хартия, разбираш ли? Тя засяга всички аспекти на живота.”
– Валтер Мьорс
Снимките са авторски.
